„Синдром на Даун“. Тази присъда, прокънтяла между стените на реанимацията преди 10 години, за миг преобърна живота ми и ме постави в статистиката „родител на дете с увреждане“. С времето осъзнах, че истинската повреда не е в детето ми, а в средата, моделираща начина, по който реагирам на проблема. Миксът от емоции – самообвинение и обвинение, съжаление, безсилие, страх и самота постепенно, но категорично премина в преосмисляне на фундаментите, върху които се бях построила. Разсъждавайки за „щастието“ и „успеха“, аз вече не си представях бяла якичка с банкова сметка, скъп автомобил и бизнес планове за следващите 100 години, а усмихнатото лице на човек със синдром на Даун с работна престилка, чието щастие извира от удоволствието и смислеността да се случва тук и сега, да прави нещо мъничко, но съвсем конкретно и много красиво за мен, за теб, и това да ни носи чиста радост.
А междувременно моето слънце растеше…Не ми трябваше много време да си дам сметка, че образователната и социалната система разглеждат тези позитивни и емоционално интелигентни хора като инвалиди, заради собствената си безпомощност да достигнат до тях по конвенционалните и очевидно неработещи даже за „нормалните“ индивиди методи. Вместо да ги подкрепят да достигнат максималния си потенциал, институциите ги лишават от амбиция за развитие, унифицирайки ги и поставяйки пред тях неадекватни цели, като по този начин ги превръщат в потиснати, безпомощни и мрънкащи същества, обект на благотворителност по Коледа, на които през останалото време гледат със съжаление и досада. И да, на 18 години вече е твърде късно нещо да се промени. Обещах си, че това няма да се случи с моето дете, няма да се случи с нас.
Защото съм майка на най-прекрасния Светлин.
В опит да се противопоставя на недъгавостта на съществуващите стандарти в училището и ресурсните институции, започнах да обмислям възможности за реализиране на смесен образователен, социален и трудов модел за Светли и връстниците му със синдром на Даун – конкретно за тях, а не въобще за „лица с увреждания“. Защото съм убедена, че хората с Даун имат общи характеристики, които ги правят податливи на положително въздействие със специфични методи и имат висок потенциал в конкретни сфери, а универсалният подход към „деца със специални образователни потребности“ само изравнява възможностите за неуспех. Затова пък съчетаването на подходящи образователни подходи, изкуство, спорт, забавление и труд от ранна възраст, всички тези дейности обединени около функциониращ бизнес-модел, създава съвсем реална възможност тези хора, достигайки етап на трудоспособност, да се окажат по мярка на трудовия пазар, благодарение на усилията, положени в така създадената защитена, но реална работна среда.
Фундаментите, върху които следваше да се изгради системата, изискваха материална база, работещ бизнес, доказана методология, отчитаща спецификите на взаимодействието с хора със синдром на Даун и екип от сърцати и можещи хора, които да дадат душа на този проект.
Днес, няколко години след като в съзнанието ми „ДаунТаун“ се роди просто като игра на думи, асоциираща пространство, в което хората със синдром на Даун имат шанс да получат смисъл, комплекс „ДаунТаун“ е вече факт. Изграден в центъра на кв. “Ветрен“, Бургас, той включва няколко функционалности – пекарна, бързо хранене, стаи за гости, зала за събития и арт-ателие. В процеса на материализиране на мечтата „ДаунТаун“ срещнах фантастични личности – човеци и професионалисти, за които даже не смеех да си представя, че биха могли станат част от проекта. Това, че те припознаха идеята и се вложиха с цяло сърце, затвърди вярата ми, че точно този е правилният път.
Само преди месец бе реализирана първата „Работилница ДаунТаун“ – тестовата версия на моята мечта. С широко отворени очи наблюдавах как за невероятно кратко време Светли, Коки, Петьо, Мики и Ванко започнаха да се случват по вълнуващ и великолепен начин – те станаха приятели, подкрепящ се екип, овладяха правилата на общността и нови умения, зачитаха авторитети, разбраха, че носят потенциал и смисъл и започнаха да си вярват, да приемат нови предизвикателства и да Могат. Влюбиха се в сърцатите Зорница, Руди, Фреди, Пламен и Галя и нямат търпение отново да се съберат в ДаунТаун.
Вярвам, че им предстоят чудеса.
Докато пиша това, се усмихвам. И ми е спокойно за Светли.
И ми е хубаво, ама хубаво…
Феодора Иванова
❤️ (вие го знаете, Феодора, но все пак да го споделя и тук)